Дами и господа - злото!

Дами и господа - злото!
Което кара душата да плаче,
а зрителите смразява в ужас и срам.
Черният шал на шията,
стиснат от две нежни ръце
на ангел, измамен от дявола.
Аплодисменти!
Смейте се на поредния филм,
че утре вие ще играете героите!
- Дрисльо е потният звяр,
подивял във боя, където
падна братът от братска ръка...
Смейте се днес,
че утре рулетката
ще смени отново ролите...

“Текстов свят?”

Всички знаем, че светът се намира в чайника на Донг-Бин, който продавал вехтории на пазара Пхенян, а Донг-Бин отдавна вече съществувал единствено по страниците на древната книга.
Аз преди години го срещнах във влака и имах възможност да си поговоря на дълго и на широко с него и това, което чух, ме стресна и заинтригува далеч повече от самите истории на света от чайника.
Донг-Бин бе дал обет за устно мълчание, затова единствено пишеше на малък тефтер, чийто страници бяха от мисъл и никога не свършваха. Всеки път щом полагах очи върху буквите на Донг, аз виждах непознати и далечни земи, непознати хора и животни, но винаги щом вдигах очи от буквите се сещах, че все пак някъде съм видял или чул вече и хората, и земите и животните.
Тези текстове, собственоръчни от самия търговец /ми каза той/, че ако се съединят в едно: ще се получи миналото, настоящето и бъдещето на нашия свят, затворен в чайника.
Когато се уплаших, че има опасност светът ни да се удвои, Донг ме успокои. Каза, че страниците от тефтера съществуват единствено щом Аз полагам очи върху тях и няма заплаха в един момент всичко да стане двойно. Изумен и обезпокоен си тръгнах по пътя.
Така, излизайки от влака аз продължавах да блуждая около призрачния тефтер и буквите на Донг, които съществуваха единствено щом аз погледна върху тях.
Все още /признавам си/ бях стреснат от мисълта как се събират, изведнъж, всички текстове в едно и светът ни се удвоява. Не вярвах в уверенията на Великия търговец, че страшното никога не ще се случи, затова се подготвих психически един ден да срещна втори дом, родина и втори свят.
“Колко тясно ще ни бъде на нас – хората от чайника щом изведнъж се появят: още едни – същите нас!”
Но все пак запазих присъствието на душата си, откраднах една кола, за да се придвижвам по-бързо и се отправих да гоня влака и Донг, където бе тефтерът с всичките проклети текстове.
Знаех – онзи злосторник вече е прочел в графата на бъдещето как аз ще постъпя и само гадаех какво може да стори измамник като него, цял живот търгувал на пазара в Пхенян. Дали в онзи тефтер вече е написана случката или по лошо: точно сега Злият Донг, можеше да я допише?


Дали едното или другото – изведнъж колата на която преследвах се стопи в пространството, паднах търкаляйки се по тревата на футболно игрище и за малко да се пребия, ако в този момент ръката, с която писах не ме спаси от сигурна гибел.
Донг се бе изправил пред падналото ми тяло и въпреки прегърбената, суха, търгашеска снага: беше над мен и затова – величествен. В миг той ми се усмихна, по своя си бизнес начин, сякаш иска да продаде я лампа, я чайник и каза:
- На ти света! - и ми даде вълшебното тефтерче…
Вече аз бях човекът с магичната латерничка за текстове и тържествено обещах никога да не събирам смисъла в едно.
Само след миг се озовах на пазара в Пхенян викайки:
- Чаа-а-айници и лампи, ча-а-а-айници и лампи – продавам!


“Хората живеят в свят, животните в ситуации…”
Пол Рикьор

...

Пламъкът на твоя образ изтлея
и овековечи
една погубена вечност...
Как бих желал
да обърна календара
и да върна обратно пушека
с който се опитах да те изхвърля?

Всичко?

Всичко?

О, и аз някога – имах всичко...
Не се възгордявай!
Сега си със слънце на лице и звезди в ръцете ти танцуват,
но и аз някога имах всичко!
Живеех.. на върха на света
и танцувах в облаците с нея – самото съвършенство
ала забравих да целуна ръката на съдбата –
тази стара сбръчкана ръка
на самотната бабичка..
Що веднъж положи устни
на моите уста,
в образа на най-красивата жена на света!
И аз го получих!
Получих мечтите си на тепсия долу в нозете ми!
С наслада
и с трепет
и със страх на животно,
невярващ сграбчих подаръка скъп!
И също като – тебе сега:
някога имах всичко!
Де – да можеше – пак
да прегърна тази блудница – свята!
Де – да можеше – пак
да зърна ликът й поне!
Без колебание и без всякаква съвест
ще обладая съдбата,
дори да е стара като света!
И въобще:
... някога и аз – имах всичко...

ВРЕЧЕН

ВРЕЧЕН

Нека видим – сега!
Чий господ е по-силен?
Твоето верою, скрито в масите, което разбираш само щом си с тях!
Или моята надежда...
Когато се моля на нея...
Аз знам, че всичко ТЯ ще ми даде...
Моята ЗАБЛУДА – недоказана от никой –
Смятам.. АЗ – ще надделее,
въпреки присмехът на всички!
ВИЖДАМ!
Вие вървите със свещи в ръце
около своя празник,
... аз съм сам – само с НЕЯ!
ВИЕ сте заедно
като голямо море,
А мен,
ме е страх да се удавя във ВАС
И затова – на брега сам
блуждая, линея, старея...
НО! Чий господ е по-силен?
Този – що ВЕРВАТЕ, без дори да сте
сами избрали?
ИЛИ моят път ВРЕЧЕН в душата ми?

... предпочитам да бе в храма смрад и мрак...
... наместо лъскава неонова нахалност...

твоят БОГ ли е по-силен от моя?
Знай! Че мене не ме е страх!
А за тебе НЯМА нищо свято!
Само боязън ...да не разберат – ОСТАНАЛИТЕ...
Това, което аз ЗНАМ ЗА ТЕБЕ!

Валс

Валс


чакам те на облак от чувства
И валс съм поискал да свирят
Ти ела тук няма къде да се спънем
И ще танцуваме насветло

Поискай ръката ми която ти давам
И не се плаши от моите луди очи
Светът на мрака приключи омразата
Омразата която ни уби

Ти ела по стълбица от радост
И забрави отминалата болка
Ще търсиш моя образ който не забрави
И ще стъпваш по радостни вълни

На онзи грешен остров
ние с теб оставихме
убитите тела
и грубите лъжи

....чакам те на облак от нежност
И валс съм поискал да свирят

Странник

Странник


Вървеше сред хората
един странен скитник
и гръмко се смееше той
на тях.
А всички те се чудеха:
“Какво толкоз се смее?”
Но отговорът никой
така и не разбра...

Този скитник често беседваше
с рибарите, ловящи на кея
и с насмешка често им викаше:
“Живеем в ограбен свят!”

А светът, мили мои –
невидим е
за спящите ваши души
и се смея на това как се спъвате,
вървейки в съня си
с оголени, страшни очи.

И вървите вие, окаяни
по въздух, а не по земя
и аз виждам как падате
и жал ме е,
но как да ви спра?

Пътници

Пътници

Прегърнати пътници
в каруца подрусвани, засилено
пъплят към новия град....
Тези скитници, лутани
ще спрат ли пред блока конете си
или пак към слънцето, уморено ще потеглят?
В очите им черни синей хоризонтът,
а в ноздрите им пари асфалт...
Ще откраднат ли клетите хляба за днеска
или отново ще плачи коремът, неял?
Защо са те толкова сами и отхвърлени,
само аз ли виждам страхът между пръстите там?
Ще настъпя газта
и ще подмина, сякаш – несъм...
Сякаш не знам,
че свежа трева е душата им,
а китна поляна е техният сън...
Сякаш и аз не съм сам и невидим,
болен от глад
за любов и за мир...

Пробуждане

Пробуждане


Зачева се раят
от капка живот,
отпуснат…
по правилно русло –
покълва дъгата
сред спонтанна любов
между роса, светлина
и изкуство…

Девица съблечена –
се наметва с нощта,
усамотява се:
с тъй желаното блудство;
довчера бе мъка,
а днес радостта,
е прилъстена –
от нечие щастие чуждо…

Напред към мечтите! –
далеч от шума…
Не чакайте!
Не убивайте дните!
Нека ви води
само сластта –
тя ще ви пази
от тях, от лъжите…


Търсете убежище! –
задава се буря,
в телата ви
огън пламти...
Неведоми пътища...
Ярост небесна...
А за другите люде –
...просто ръми...

И затрепва земята,
полюшват се планини,
закипява морето –
чак в дън дълбини,
разтваря се бездна,
изригва вулкан !
– Ах,
мълния заслепява душата!
И всичко е в плам !

Празник

Празник

Навява щипещата сутрин
бурния разгар на вечерта
и с първите лъчи на бъдещия тътен,
аз виждам Бакхуса, сияещ в добрина.
А демонът на празника, душата на запоя,
заблуден в облак от тамян,
аз виждам как – отново ще натъкми боя,
като безсрамница – загърнала се в срам ...
Навява сутрешният вятър
затихнал стон от бъдещия хор,
че нашите гърла оплетени в едно са,
бокалът падна със отчаян стон...

Празнуват сенките –
с огризките
от изоставен трон...
Празнуват сенките –
отишли са си близките –
кънти в уши вулгарен тон...
Празнуват сенките...
Къде са всичките ?
Що вдигаха наздравици безброй...
Празнуват сенките,
отеква писъкът
на безумния герой.
Празнуват сенките,
лъжовна истина –
размахва меч, зове на бой...
Празнуват сенките,
защото не е с всичкия
тоз който гледаше из ъгъла –
под ъгъл свой...

Песен

Песен

Редеше сенките Сказателят –
заклинания от минал свят
и викаха, един през друг забравени:
мъже, жени, деца.
Разтеше с всяко ново споменание
огаснал огън
и запя
Орфеевата арфа своето знание,
потънало във святата вода –
на извора на нашата всеобща,
отдавна разпокъсана душа...
“Къде си ти – Създательо?”
“Къде съм аз – творецът?”
Изваял образ на духа –
що носеше през времето надежда
и даваше ми сили да умра
и пак да се родя...
Тъй пееше жално латерничка
и струеше из нея вълшебство,
тъй Сказателят сляпо бабуваше
да се роди заклетата песен,
а песента проклета не секваше,
защото нямаше кой да строши
на дяволската латерна зъбите –
щото тела са впрегнати
да въртят колелото й...

Отслужи

Отслужи


Отслужи заради мен, отслужи,
аз не съм този, който вчера загина.
не ще и дума - той дивно живя,
в озарена от слънце градина.
Не ще дума - той живя, не тъжа,
не жалеше това що има...
Отслужи заради мен, отслужи,
забрави това, що измина.

Бясно пущаше той коня да скача,
не щадеше той своите ръце,
а сега сто години ще плача,
за да смия сластта на всички грехове...

Нека сега с твоя траурен плащ
да ушият покровен саван,
знай, че още да беше със нас,
ако не беше измамен и сам.

Но го свалиха от коня,
окаляха златни крила,
тетива в нощта иззвънтя -
под сърцето му легна стрела...

Нека раздигнат тронната зала...
Ароматът на люляк му беше любим...
Отслужи заради мен, отслужи!
Замени ме щом остана самин...

Аз вчера загинах за грош,
за големи парици умрях,
а той си изливаше цялата мощ,
аз... не бих поместил и крак...

В ложето му несмей ти да спиш -
хладно е там, ледено
отслужи заради мен, отслужи -
той загина с мене в едно.

Отново

Отново

Нежно цвете суче пролетна роса
поляната ме блазни при нея да полегна
да се търкалям в свежата трева
и да не сещам зимата последна...

Нежно цвете суче пролетна роса
сладък сън в лъчите дъхави накри ме
... дъхава буря от цвят връхлетя –
стресна тъгата и с радост дари ме...

И навъсено гледам – нежност да блика
из уморените – болни гърди
в студ кален те мръзнали и вече им стига –
мисли за минали – вяли тъги:

ще вкуся горчивата радост,
ще опитам сладка тъга
и ще танцувам с вятъра нощен –
гонещ щастливо мига!

От времето отнесени

От времето отнесени

Отломки пак прехвърчат

Пред празния ми тъмен взор

Дори И кактусите веч пресъхват

От студ попарени И мор

Немогат вече те да пият

Капките ми кръв

Защото е отровена

с мисъл никому ненужна, непотребна

Къде? …. Е моят мираж?

/Забравеното минало до потъналата Атлантида?/

ще го потърся като гоня времето

ще го следя по отломките

на нашите -/твои И мои/ мечти…

А тебе ще обвиня

за всичко сторено и несторено

през нашата приказка

и пред ревящата буря

ще те оставя да мислиш и ти

за разбития свят и за ненаписания още ред……………………..

Късчето

Късчето



Разкъсаният пръстен пред очите
във блясъка си натъжен гори,
очите вярващи не вярват, че съдбата
единството заклето раздроби...


Разкъса пръстена ръката
що носеше го с гордост ден и нощ,
разкъса го но не затри лъжата,
що блазнеше със сластната си мощ...


От ден – на ден кръвта що бликаше, засъхва,
но с мъка по отминали, невежи дни –
с гласа си призрачен ще вика –
невежата, лишен от своите мечти...

Кървав залък

Кървав залък


Той, не е обикновен човек.
Той, е човекът на човеците.
Той, сам се е провъзгласил за Бог –
сега за някои е господар, за други крал,
за трети пък – другар или милорд.
Но той не е обикновен човек,
по-скоро едноклетъчно…
Що всеки ден множи се и умира,
преглъща купища неща –
от тези, във които той самият
плува…
И дави се във тях,
множи се и умира!
Но той стои над нас
и вижда нашите съдби
като на кино...
Кой би се осмелил да отрече,
че неговата воля е закон,
че той е Бог,
при все,
че е облечен във човешки дрехи;
че храната му е най-блажена на света –
амброзия, нектар –
поднасят се в нозете –
на този толкоз прост човек и Бог,
издигнат от самите нас.
Но помислете!
Дали щастлив е той –
там горе ?


Когато има всичко вече,
когато всеки ден,
с доволната храна,
пред хубавия изглед към Земята,
възседнал гордо каменен олтар –
преглъща по един – прекървав залък.

Кирил

Кирил

Изпотената му тога ухаеше, сияеше с достоинство
Тя попи вонята на варварите
Умореният врат, дори не помнеше как едва съумя
Да удържи възпламененото гърло

Изпратен за велики дела
Пред вратите на ада
Той победи с гласа си тълпата

Колоните още треперят
И повеят на мекия бриз – не ще успокои вълнението
от хиляди викове и аплодисменти –
превзети от песен очи, уши, сърца и души...

Ето! Варварите са вече на наша страна!
Само гърбът се пречупва от болка
като копие, с което не една врата бе отлостена...

Героят вече усеща своето разпятие
И затова го боли,
нали победи?
...и предстои отмъщение...

Новата територия – вече плаче за новата жертва
ех.. поне първата – се запомня...

Нали мъдра е наща империя?

Да пожертва своя герой, за да спаси всичко останало?

Жажда и дълг

Жажда и дълг

Гладно око
търси светлия образ
на свежа и жарка
плът от плътта...
пре-Сухи ръце
болезнено чакат да пият
вкусът на нежно съблечена,
изтръпнала в ярост гърда...
Вода!: крещи удавникът,
потънал в море от сълзи
и плаче, ли плаче невестата
пред гроба на своята нощ...
Настъпи денят и събуди
съвест, лъжа и безпаметна немощ...
Да пребъде дългът и да забравим страстта /си/...

Дилема

Дилема


Очакването беше тръпка
надеждите ни бяха зов
за помощ мислите ни викаха
в едно да се срещнем огън и потоп.

Прелитаха в небето чайки,
лазур цареше над простора,
но в дебрите, притихнали, омайни,
не вижда се ни края, ни покоя.

Небрежно свиреше с уста страхът ми,
за бягство мислех, но не знаех как,
със зъби тракаше честта ми,
преглъщах и прехапвах глас :

“Покрий се с разум,
вразуми се !
Защо разперил си ръце ?
Да сграбчиш своето,
Че що ти е ?
Върни се !
При лоното ни мирните
царе.“

Надянах разум,
Двоумих се
И в следващ миг си казах :
“Не!“

Червена звезда

Червена звезда

Сред мрачната хармония във вселената,
сред непрогледната тъма,
блестеше някак си като по чудо –
малка червена звезда.
Искрящата й, пламенна омара,
тъй нежно плаваше в нощта
и топлеше с лъчите си живота
на една-единствена, самотна планета-мечта...
Планетка, населена с малки
зелено-червени човечета,
планетка, създадена от големи,
красиви, отважни поетчета...
Ах, ако можеше, някой
само да види в нощта:
как сладко те там си живеят,
как весело песни си пеят,
как си играят, лудеят...
Но не, никой не ще съзре
тази химера,
жалко, би било прекрасно
за таланта на поета...
Да ви разкаже за свят, където
всички са равни
с еднакви носленца, ушички,
еднакво забавни са техните
кроежи, игрички...
Еднакви са техните погледи,
до един устремени в мечта,
до която, някои по-еднакви,
са се добрали в борба,
на живот и смърт, на тъга и печал,
борба за така желаната алено-кървава жал...